LO QUE SE COMENTA Y PUBLICA EN ESTE BLOG ESTA BAJO PROTECCION DEL ARTICULO 19 DE LA DECLARACION DE LOS DERCHOS DEL HOMBRE ADOPTADOS POR LA ASAMBLEA GENERAL DE LA ONU EN PARIS EL 10 DE DICIEMBRE DE 1948, QUE ESTUPULA QUE CADA PERSONA TIENE EL DERECHO DE LA LIBERTAD DE LA OPINION Y DE LA EXPRESION, QUE IMPLICAEL DERECHO DE NO SER ACOSADO POR SUS OPINIONES, NI POR BUSCAR, RECIBIRY PUBLICAR SIN LIMITES DE FRONTERAS INFORMACION E IDEAS POR CUALESQUIERA MEDIOS DE EXPRESION.

ВСИЧКИ ПУБЛИКАЦИИ В ТОЗИ БЛОГ СЕ НАМИРАТ ПОД ЗАЩИТАТА НА ЧЛЕН 19 ОТ ДЕКЛАРАЦИЯТА ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА, ПРИЕТА ОТ ОБЩОТО СЪБРАНИЕ НА ООН В ПАРИЖ НА 10 ДЕКЕМВРИ 1948 Г., В КОЯТО Е ПОСТАНОВЕНО, ЧЕ ВСЕКИ ЧОВЕК ИМА ПРАВО НА СВОБОДА НА УБЕЖДЕНИЯТА И НА ИЗРАЗЯВАНЕТО, КОЕТО ВКЛЮЧВА ПРАВОТО ДА НЕ БЪДЕ СЪДЕН ЗАРАДИ НЕГОВИТЕ МНЕНИЯ, НИТО ПОРАДИ ТЪРСЕНЕ, ПОЛУЧАВАНЕ И ПУБЛИКУВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ И ИДЕИ, ПОСРЕДСТВОМ ВСИЧКИ СРЕДСТВА НА ИЗРАЗЯВАНЕ.

¨Blessed are those souls, who understand the thoughts but not only what is written¨ M.T.Keshe
¨Благословени са тези души, които разбират смисъла, а не само това, което е написано¨ М.Т.Кеше

вторник, 15 април 2014 г.

Фондация Кеше и Космическият институт преминава към тестове на новите реактори с МАГГРАВ позициониране, които ще бъдат предавани на живо

От днес фондация Кеше и космическия институт посредством предаване на живо чрез  livestream и youtube  ще направи достъпни всички тестове на живо за всички поддръжници по света така че да могат да наблюдават, да учат и да преподават.



Днес ние стартираме монтирането на първия реактор от звездната формация за левитация и движение използвайки неядрени материали така че ще може да гледате всяка минута от тестовете на живо 24 часа 7 дни в седмицата.
Сега ние донасяме космическата технология и нейните успехи и неуспехи до вашият дом и докато ние се учим, вие може да наблюдавате и да ни давате съвети.
Ние имаме нужда от 24 часово наблюдение по време на функциониране на системата , така че докато Европа спи, хората по света да могат да наблюдават прогреса и проблемите, можете да наблюдавате движението и формирането на магнитосферата на живо, както и можете да наблюдавате намаляването на теглото и ако сме коректни в изчисленията, ще можем заедно да наблюдаваме отделянето на системата от земята.Това е едно международно усилие, и зависи от всички нас да донесем тази технология на първия ред на науката.
Лабораторията на космическия институт принадлежи и е отворен за човечеството, което ще може да види как работим и как можете да се присъедините в това усилие. Ние посрещаме всички онези от вас които се интересуват от нашата работа, наблюдавайте живото излъчване и го споделете с всеки човек който познавате защото днес ние променяме хода на човечеството чрез обща работа на всички хора на планетата така че обединени да осъзнаем че няма място за криене на информация и че информацията от тези тестове ще се превърне в източника на живот и прогрес на човечеството в бъдеще.
Благодаря на всички търсачи на знание които подготвят своите системи за започнат опитите тази седмица, италианските екипи които ни подкрепяха през последната година така че да достигнем до тук, и благодаря на италианските политици и учени които ни подкрепяха до достигане на тази точка.
В тези тестове както е разказано от видеото публикувано видео от търсачите на знания в космическия институт вчера (14,04,2014 бел пр.) ние ще използваме два ирански реактора разработени в Иран от Ирански учени в съдействие на г-н Кеше 2008г.
 

Това е първият път в който ние показваме иранската космическа технология публично.
Като една мирна нация, Иран имаше и разработи тези технологии и сега ние сглобяваме тази международна система изработена от различни учени от цял свят на един и същ под в лабораторията на космическия институт имайки за цел постигането на мечтата на човечеството да лети безопасно без да има нужда от изгаряне на гориво.
Имаме реактори в четири от които присъстват различни компоненти от Иранската система, един реактор изработен в Белгия за енергия, един реактор направен от керамика от Белгия, един Словашки реакнр, едиа Иранско-Белгийска система и всички те се оперират от търсачи на знания от Япония, Чехия, Белгия, Армения, Америка Белгия Иран, които формират този екип в института.
М.Т.Кеше" 


източник

Превод: Krasimir Kr. Kostov

БРАК И ДЕЦА

неделя, 13 април 2014 г.

ИДВАМ ОТ СЛЪНЦЕТО. ЧАСТ 12

КРЪГОВРАТА НА ДУШИТЕ

Всичко това е игра, един вид обикаляне, идват и си отиват, отиват и си идват, разиграват играта на живота. Първото движение е на излъчване и разширяване. Ядрото е произходът, първичната материя на душите. Когато се отделиш от Ядрото, се раждаш като душа. В зоната на Ядрото душите се подготвят за преминаване към полярностите. В систематичният пояс се разучават грубото и финото в различни степени.
Нашата Вселена се намира в тази зона. Земята е една от най-плътните планети, които съществуват. Тук се експериментира с максимално възможните полярности има много двойки на различни полярности и много алтернативи за избор. В нашият свят и измерение, съществуването се умножава, става на парченца, фрагментира се. Съществуваме в границите на времето и пространството. Нашите души, когато се въплътят в тези условия, забравят всичко свързано с произхода си. В тази зона се играе играта на създаването, движението и подновяване на формите на душата. След като експериментира с различните форми на материалното и финото, душата минава в систематичната зона и опитва с другата страна на енергията – мъжката страна. Стига до границата на това и започва процеса на свиване, завръщане към своята Същност. Тази система функционира, защото всички души вярват в нея. Един от аспектите от дейността на душата е да се задържи тази вяра. Душата преминавайки през различни зони се трансформира, но винаги запазва своята есенция да бъде част от Бог.
                       Флавио, 9 години

ЕНЕРГИЯТА НА ПЛАНЕТИТЕ

Всичко представлява Вселената. Сега ще говоря за енергията на планетите, не за техните физически аспекти. Физическият план е едно много плътно ниво, но не е по-низше или по-висше от другите. На ниво 4-4 двете посоки на еволюцията са в една и съща равнина. 
Между ниво 3-5 и 1-7 се намират физическите планове и между 5-3 и 7-1 се намират фините планове. По средата се намират неутралните планове.
Планетата Земя е повлияна от планетите Марс, Плутон, Венера и планетите I и III (понеже не са манифестирани, те нямат имена).  Те затрудняват промяната, защото се издигат на друго ниво и тяхното положително влияние намалява. Само триото Уран, Меркурий и Юпитер ни помагат, приближавайки се те изпращат своята енергия за процеса за префиняване на Земята. Енергията на Нептун е извън еволюцията. Тази планета не е в нито един план на Вселената, повлиява се от всички нива. Аз идвам с любящата енергия на Венера, за да ви кажа:
Бъдете поток от живота!
                     Флавио,10 години

ДУШАТА И НЕЙНИТЕ ПРОЯВЛЕНИЯ

Душата има много проявления в различни измерения, но никога не може да има във един и същ свят друга манифестация. Например, аз имам едно проявление сега, в което трябва да обясня за други по-фини измерения, каква е тази материална планета. В същото време тук на Земята трябва да разясня, че съществуват и други, по-фини светове. За това казвам, че аз съм “информатор” от нивото на мисионерите. Съществата мисионери, са онези които оказват влияние върху промяната на нивото, нещо такова, каквото сега преживяваме сега на Земята в този период. Някои от нас действат на физическо ниво, въплътени, а други помагат от други, по-нематериални светове. На тези последните, някои им казват – извънземни. В действителност не са по-висши или по-низши от нас, просто са различни. За онези, които са на фино ниво, ние се намираме на едно много трудно ниво, защото те са свикнали да бъдат на фино ниво. А на нас, понеже би ни било трудно да бъдем на онова ниво, си въобразяваме, че е по-висше, но в действителност е просто по-различно.
                                  Флавио, 9 години


Можем да сравним физическият план, където се намира Земята, с летище, което е отправна точка за пристигане и заминаване на много същества в еволюцията. За съществата, които си тръгват от материалното, това е тяхното начало във финото, а за съществата, които идват от по-фините равнини, това е цел да се адаптират към плътно, за да помогнат на тази планета, да стане по-духовна.

В чертежа, който направих, когато бях на осем години са представени две души близнаци. Душите по своята същност се свързват директно помежду си. На това ниво не съществува разделение между допълващите аспекти на душата (положителна – отрицателна, мъжка – женска, светлина – тъмна, бяла или черна и всички възможни противоположности ). Висшето съзнание не се свързва директно със своят двойник,  което означава, че връзката не е пълна, не може да бъде регистриран смисъла.
Душата има различни начини на съществуване на различните нива и плътности.
Повечето нейни проявления нямат помежду си връзка, въпреки че в някои случаи има някаква връзка, но тя е  неутрална. Проявленията на душата усещат носталгия за своята душа-близнак.

Флавио, 10 години

ЗМИЯТА С ДВЕ ГЛАВИ

Нарисувах тази рисунка, когато бях на пет години.
Змията представлява безкрайното. Двете еднакви глави означават, че няма начало нито край.
Ние, човешките същества живеем в проявената част на Вселената, в един от пръстените (измеренията) на змията с две глави.
            Флавио, 8 години

ВРЕМЕ И ПРОСТРАНСТВО
Двуглавата змията е начин да представя цялото. Една от нейните проявяви е това измерение. Най-точната форма на двуглавата змия е легнала осмица – символ на безкрайността. В една точка в един от пръстените, се намира нашата галактика. 
Други начини да си представим Цялото, може да бъде пясъчен часовник или също така  два еднакви триъгълници съединени при върховете си. Горната част на триъгълника съответства на непроявеното, бъдещето (нула ). Долната част на триъгълника съответства на проявеното и миналото (единица). Ако представим бъдещето с нула, миналото ще бъде единица. Ако  мислим за бъдещето, като за пясъчен часовник, пясък, който се намира отгоре (бъдещето, непроявеното) преминава от бъдеще към минало. В момента, в който пясъкът преминава от единият триъгълник е другият, това е моментът на настоящето.Всичко , което се случва се намира в момента на преминаване на песъчинките.Въз основата на тази схема, реших да го представят математически по този начин:

Формула за Времето: t0 момента на пресичане към t


Формула Пространство : t1 + t0  добавено към t0 добавено към t0 + t1 = безкрайност 
Флавио, 10 години

КРАЙ

От книгата "Идвам от Слънцето" на Флавио М. Кабобианко

Превод: Manuela Chrestina Alcyone

сряда, 9 април 2014 г.

ГУЕЙ ГУ ДЗЪ - XI ЧАСТ. ЗА ВЗЕМАНЕТО НА РЕШЕНИЕ


Обикновено трябва да се вземат решения тогава, когато човек изпада в затруднително положение. За хората е присъщо да се стремят към щастие и да прогонват неприятните мисли, така че те не мислят за опасността дори когато тя е съвсем близо до тях.

Когато вземаш решение, трябва да мислиш само за собствения си интерес. Ако не се очертава полза, тогава не бива да вземаш такова решение - ето основата на добрата стратегия. Ако редом се появи човек, който привидно върши добро, но отвътре е затаил зло, изобщо не бива да го допускаш до себе си. Напротив, трябва да се отдръпнеш от него. Така че, ако не можеш успешно да осъществиш замисленото и, нещо повече - те преследват несполуки, това означава, че планът ти за действие е неправилен. 
Мъдрият може да постигне желаното благодарение на пет условия: действайки открито, да възпитава народа; действайки прикрито, да наказва злодеите; с искреност да печели доверието на честните хора; да закриля хората с милосърдие, да ги умиротворява с безкористност.

Действайки открито, трябва твърдо да държиш на думата си. Действайки прикрито, можеш да променяш мнението си. Нужно е да умееш правилно да се държиш и в спокойно време, и в мигове, налагащи решителни действия. Който е способен да постигне тайната на тези четири правила, той ще може да разбере миналите събития и да предвиди идните. Тогава ще може правилно да оцени и събитията на деня.

Владетелите и великите мъже в царството, познали този закон, ще могат да управляват така, че да запазят почитта и славата си. Те ще могат да управляват така, че без да пилеят силите си, да доведат докрай всички начинания, а там, където ще са потребни усилия и много труд, ще организират нещата така, че ще вършат само това, което не може да не се направи. Те ще могат да управляват по такъв начин, че да се избавят от всички неприятности и да постигнат благоденствие.

Наистина, изкуството да вземаш решения и да разпръскваш съмненията, да преодоляваш трудностите - това е ключът към решаването на всички въпроси. Очистването на света и изкореняването на размириците в него са най-трудното нещо в Поднебесната! Ето защо, когато трябва да вземат решение, древните владетели гадаели по черупки на костенурки и стъбла на равнец.

неделя, 6 април 2014 г.

"НЕОБИКНОВЕНИЯТ ЖИВОТ НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ" - РАЗКАЗИ НА ОЧЕВИДЦИ (ЧАСТ 4)

ПРИРОДАТА
„Сега всички религиозни системи и науки имат толкова фалшиви работи, толкова лъжливи работи! Природата обаче преследва фалшивите работи. Тя обича онова, което е нейно. Ние стра­даме, защото сме вметнали много неща, които не са произлезли от законите на природата, които не са произлезли от фактите на природата. Фак­тите на природата се различават от един наш факт. Законите на природата се различават от нашите закони. И принципите на природата се различават от нашите закони, от това, което ние разбираме.”
УЧИТЕЛЯ

Брат Евгени разказва, че един ден като бил при Учителя на разговор, го помолил: „Учителю, вие имате голяма и хубава библиотека, може ли да ми дадете нещо да прочета и ще ви го върна!“ Учителя се усмихнал: „Да, имам грамадна библио­тека и цялата ти е на разположение“. Брат Евгени полюбопитствал веднага: „Сигурно библиотеката ви е в горната стая или на на друго място?“ Вече смеейки се, Учителя посочил навън и пояснил: „Цялата природа е моята библиотека, всеки лист от дървото крие цяла история и цяла наука. Трябва само да се научиш да четеш от тази велика книга на природата.“

На един брат работите се объркали и изпаднал в тежко финансово положение. Отишъл при Учи­теля и се оплакал. Разговаряли пред долната стая. Било през лятото. Външната врата била отворена и на прага й кацнало птиченце, което подскачало и чуруликало. Учителя се развеселил, посочил птичето и погледнал брата: „Е, брат, твоите рабо­ти ще се оправят. Това е живият език на Небето.“ И действително, в скоро време всичко с брата се подредило на добро.

Един случай е впечатлил дядо Благо: „Една го­дина заедно с Учителя 22 души братя отидохме в Родопите на екскурзия. На една хубава поляна, до която имаше силно, дебело и високо борово дър­во, Учителя каза: „Тук ще спрем, под това дърво ще ни бъде главният лагер. Но ще имате предвид на бора няма да забивате нито пирони, нито ще режете някакъв клон, изобщо няма да го пипате!“ Два дни след пристигането ни Учителя предложи да отидем на разходка. Тръгнахме, а двама братя останаха да приготвят обеда. Те решили да напра­вят маса за всички ни, като я изплетат от клони и пръчки, та да бъде удобна. За тази цел отрязали клони от околните дървета, но харесали и от бора, под който бяхме се разположили на бивак. Един от тях се покатерил на 6-7 метра по дървото, за да отсече клони. Долу под бора били вече набити коловете за масата. Когато братът отрязал някол­ко клона, клонът под краката му се счупил и той полетял с гръб към земята. За секунда си спомнил предупреждението на Учителя и извикал: „Учите­лю, спасявай ме!“ Неочаквано както за този, който гледал отдолу, така и за падащия, като че някаква недивима сила го подела, залепила го с гърди към дънера на дървото и братът прегърнал ствола. Ка­то слязъл, отново си спомнил предупреждението на Учителя, разбрал грешката си, за която скъпо щял да плати.“

Учителя бил на гости на един брат в провинци­ята. В двора имало ябълка, която от дълго време не раждала и братът се канел да я отсече. Учителя научил за това намерение и му казал: „Не, остави я още една година!“ Учителя отишъл при ябълка­та и нещо й поговорил. Той знаеше езика както на животните, така и на растенията и можеше да общува с тях. Зад всяко животно и растение стоят разумни същества и той разговаряше с душите на растенията и животните. На едно място той каз­ва: „Населяващите невидимия свят групови души на животните са много по-интелигентни и много по-силни от индивидуалния въплътен човек на Земята. Затова трябва да бъде внимателен както към растенията, така и към животните, заради тяхната душа. Ако човек им напакости, техните души ще му отмъстят.“ На да се върнем към случая с ябълката. Учителя й говорил нещо, помилвал я и направил определени движения около нея. На дру­гата година ябълката дала обилен плод и оттогава всеки път раждала богато.

Брат Костадин често ходел на лозето си в мест­ността „Марманлия“ край Търново. Гостували му много познати, понякога идвал и Учителя. Той бил там, когато Костадин отсякъл една зарзала с плод. Учителя се скрил в стаята на къщичката и три дни не ял. После казал: „Не знаете ли, че отсичането на едно дърво може да ви причини пакост! Имайте уважение към всичко живо, което Бог е създал.“ Учителя постил, за да ги предпази от нещастие.

Брат от Казанлък дошъл в София по работа и като минал през града, решил да занесе нещо на Учителя, някакви плодове. На улицата видял продавач и чудесни праскови върху количката му. Братът се отбил при него и се пазарил: „Искам да ми дадеш един килограм праскови, но хубави. Сам ще ги избера - ще ти платя двойно.“ Продавачът го погледнал внимателно и му казал: „Добре, избери си. За Учителя ли ги искаш?“ Братът за пръв път срещал този човек, останал изненадан, но отгово­рил: „Да, за Учителя са“. Продавачът избрал най- хубавите праскови, претеглил ги и ги дал на брата, като му казал: „Хайде сега, много здраве на Учи­теля!“ Братът взел плодовете и като продължавал да се чуди на тази среща, се запътил към Изгрева. Когато занесъл прасковите на Учителя, той го по­питал: „Откъде ги купи? От един количкар на еди-коя си улица ли?“ Братът потвърдил и още повече се изумил, че Учителя знае откъде са плодовете. След това Учителя дал на брата една обикновена дребничка праскова от нашите Изгревски плодове и му заръчал: „Като си отидеш в Казанлък, ще по­садиш костилката в двора си и ще следиш какво ще стане.“ Братът изял плода, а костилката запазил и в Казанлък я посадил на двора. Тя израснала и когато след няколко години започнала да ражда, братът останал изненадан, че плодовете не били като прасковата, която Учителя му дал, а като онези, които купил в София и му занесъл. Братът разбрал, че Учителя е вложил в таза семка силите, които са действали в другите плодове.

Друг брат от село Любимец имал нива край Марица, където гледал тикви. Но много често реката прииждала и ги завличала. Понеже нивата била накрая на пътя, селските говеда я стъпквали и опасвали. Една година неговият син предложил: „Татко, да посадим един корен за Учителя“. Баща­та веднага се съгласил. За чудо на брата през тази година се случило следното: Марица пак заляла нивата, но така, че тиквите не пострадали, а само били добре наторени. Растенията пораснали буйни и големи, както никога дотогава. Селските говеда също не влизали в нивата, като че била оградена. За чудо и коренът, наречен на Учителя, родил пет големи тикви по 10 килограма. Братът просто не знаел как да ги занесе на Учителя. Най-после турил две от тиквите в чувал, качил се на влака, пристигнал в София и отишъл на Изгрева. Още не приближил, Учителя отворил вратата и го пос­рещнал усмихнат на прага. Братът целунал ръката на Учителя и преди да каже нещо, той му рекъл: „Значи тази година тиквите станаха добри, Марица не ги завлече?“

Разказва брат Маню Славов: „Една година заборчлях и отидох при Учителя да го питам как да се справя с положението си. Той се заинтересува какво работя и като му казах, че се занимавам със земеделие, ми заръча следното: „Още през август ще вземеш жито и ще го пресееш и очистиш хубаво - да няма никакви примеси в него. Три дни ще го печеш на слънцето, после ще го прибереш и кога­то има хубава влага, ще го посееш. Като сееш, ще пееш песента „Благославяй, душо моя, Господа!“ След като го посееш, всяка заран ще отиваш на нивата и там ще правиш молитва. Едната утрин на единия ъгъл, другата - на другия, и така ще изреж­даш всички ъгли, докато избуи житото. Докато го ожънеш, все ще правиш молитва по този начин.“ Бях посял 13 декара. Нивата стана много хубава, израсна буйно жито с едри класове и напя тежко зърно. Събрах много повече от съседните ниви, които бяха на стари земеделци. Казваха ми: „Ние уж сме опитни чифликчии, а ти изкара по-хубаво зърно от нас!“ Аз знаех, че е от съвета на Учителя и от молитвата.“

Друг брат, Паню, бил ковач, подковавал коне и волове. Случвали се и лоши животни и често трябвало да ги бие, за да кротуват. Затова един ден споделил с Учителя, че иска да се откаже от този занаят. Учителя го посъветвал: „Няма да се отказваш, аз ще те науча как да се отнасяш с живот­ните, те ще бъдат доволни от тебе и ще работиш спокойно“. И го научил: „Като доведат някой кон или вол, с дясната си ръка ще го помилваш, ще го погалиш и ще прекараш дланта си от главата към опашката през целия гръб. Като стигнеш до опашката, ще духнеш, сякаш издухваш нещо от ръката си. Като направиш това няколко пъти, жи­вотното ще се успокои и ти ще можеш свободно да работиш.“ Брат Паню почнал да прави така с животните и привлякъл много нови клиенти, защо­то хората не искали да бият животните им. Всички се чудели как ковачът укротявал и най-злонравните коне и волове.

Под навеса на полянката разговаряли Учите­ля и брат Д-ски. Откъм гората, при чешмата се чувала някаква кукумявка или друга нощна птица, която смущавала приказката им. Учителя попитал брата: „Искаш ли да я накарам да спре?“ Братът отговорил: „Щом желаете - да“. Учителя станал, пристъпил няколко крачки пред навеса и постоял така известно време. Братът не видял и не разбрал какво прави, защото било тъмно, но птицата вече не се чула.

Сестра Елена си припомня, че когато излизали в планината, тя и мъжът й много се плашели от големите овчарски кучета, защото се спускали с отворени уста срещу тях. Но Учителя вървял спо­койно и като стигали на метър от него, кучетата спирали, изскимтявали само и бързо се връщали назад.

В началните години от дейността на Учителя той бил във връзка с протестантските среди. Един ден гостувал на възрастен протестант. Човекът копаел в градината си, а Учителя стоял до него и разговаряли. Отдалече приближили тежки дъж­довни облаци и се надвесили над тях. Домакинът подканил Учителя: „Петре, да се приберем у нас, защото дъждът ще ни намокри“. Но той го успо­коил: „Не се безпокой, продължавай си работата, дъждът ще дойде близо, няма да ни засегне“. Дъж­дът приближавал като стена срещу тях, но като стигнал на десет метра, завил в друга посока, без да е имало никакъв вятър. Станало точко както казал Учителя.

Една сестра ми разказа, че един ден тръгнали с братството и Учителя към Витоша. Когато излез­ли от Изгрева, времето било дъждовно и мъгливо. До Бивака то никак не се променило. Един брат носел цигулка и като пристигнали, Учителя я взел и засвирил някаква особена мелодия. Сестрата го попитала каква е тази музика, защото тоновете били особени. Учителя й обяснил, че това е мело­дия от четвърт тонове, непозната за съвременната музика. Като посвирил известно време, мъглата се разпръснала, облаците се вдигнали, постепенно не­бето се прояснило и през целия ден било слънчево. А отгоре се виждало, че градът тъне в непрогледна мъгла. Като слезли на Изгрева, приятелите ги по­срещнали с думите: „Поне се настудувахте днес“. Но научили, че горе са имали хубаво, слънчево време, след като Учителя изсвирил мелодия от четвърт тонове.

Една година Учителя извикал няколко млади приятели да отидат в Търново седмица преди съ­бора, за да препокрият покрива на вилата, дето се събирахме. Братята почнали работа и били вече разкрили покрива, но се задал голям черен облак. Всяка минута щял да ливне пороен дъжд, а покри­вът бил разкрит и всичко щяло да се залее. Учителя отишъл при братята и ги попитал още колко време им трябва, за да завършат покриването. Те напра­вили сметка, че ще свършат за около два часа. Учителя излязъл до портата, казал някакви думи и направил нарочни движения с ръката си. И ето как­во станало: като дошъл над братската вила, облакът променил пътя си, разделил се надве, заобиколил тази част от града и поел в друга посока. Учителя се върнал при братята и им казал, че дъждът се от­лага с два часа. След точно толкова време, когато покривът току-що бил завършен, облакът се върнал и изсипал пороен дъжд. Когато от небето се изле­ли първите потоци вода, братята тъкмо слизали от покрива и се измокрили до кости.

Бяхме на екскурзия на Витоша. В ранна утрин се качихме в планината, а тя беше още заснежена в края на зимата. Учителя ми посочи: „Виждаш ли тази синева отгоре по повърхността на земята и по снега? Това е праната, която сега е в голямо изобилие. От Слънцето идват големи приливи на енергия и прана, която тече по повърхността на Земята. Понеже растенията не са събудени, за да приемат, и няма животни, то тя е свободна. За­това, ако искате да бъдете здрави, правете често екскурзии в късната зима и ранната пролет, докато растенията не са развити и докато няма животни по планината, за да се ползвате от праната, която е в изобилие.“

Брат Стефан Тошев разказа следния случай: „Когато през 1913 г. стана земетръсът в Търново и Горна Оряховица, се срещнах с Учителя, който бе­ше дошъл да види разрушенията. С Драган Попов го придружавахме и след като Учителя разгледа пораженията в Горна Оряховица и Лясковец, се върнахме в Търново у Иларионови. Седнахме на двора около една масичка. По време на разгово­ра видяхме, че от запад се задава страшна буря. Учителя скочи и забърза към задния двор, постоя известно време срещу връхлитащия вятър, напра­ви определени движения, после се върна при нас и каза: „Чудо щеше да стане в Търново!“ След това научихме, че ураганът изкоренил край града гра­мадни 40-50-годишни дървета.”

През 1923 г. земетресение разтърси Пловдив и Чирпан. Тогава Учителя изнесе беседата „За съдба дойдох“, в която разкри: „И в София се готвеше страшно земетресение, но засега ние го отмених­ме. Съдействахме земетресението в Пловдив да стане през деня, за да могат хората да се спасят. Ако беше през нощта, както беше предвидено, ка­тастрофата щеше да е още по-голяма.“

Брат Боев си спомня за една от многото ек­скурзии с Учителя: „В планината посрещнахме Слънцето и направихме гимнастика. Докато игра­ехме, една синя светлина ни обля отвсякъде и ние с почуда се огледахме един друг. Това явление продължи няколко минути. Един от братята попи­та: „Какво беше това, Учителю?“ Той отговори: „Доведох ви тази сутрин тук, за да се окъпете в ултравиолетовите лъчи“.


По време на една екскурзия до Бивака на Ви­тоша денят бил много горещ и сух. След беседата Учителя се обърнал към всички и казал: „Никой да не бърза да си отива до четири часа“. Един от братя­та се запътил да си тръгне, но Учителя накарал дру­ги да го спрат и да го върнат. Към три и половина часа всички се приготвили за път, направили обща молитва и поели. Като стигнали голямата поляна под Бивака, спрели и по нареждане на Учителя от­ново направили обща молитва. Дотогава на небето само тук-там се мяркали облачета, но изневидели­ца те се сгъстили и почнали да падат едри капки дъжд. Към края на молитвата дъждът почнал да се усилва и продължил да вали така, докато стигнали до Изгрева. Преди да се разделят Учителя пояснил: „Една такава дьждовна баня през лятото струва по­вече от 100 обикновени бани“. Значи той е видял, че ще има дъжд и ги е предупредил да останат, за да използват енергията на водната баня.




ИЗЦЕЛЕНИЯ
Дойде някой болен, казва: „Можеш ли да ме излекуваш? “ Казвам: „ Стани! “ Аз само вед­нъж казах на едного да стане. Много пъти не съм казвал, само един път. Пишат ми от Търново, че един брат се вцепенил. Лекарите го оставили за оня свят. Не може да стане, краката му се вце­пенили и лежи на леглото. Пращам двама братя и казвам да го излекуват. И двамата много вяр­ващи, обаче, като отиват, и двамата заболяват: единият го заболява кръста, другия — корема. Пишат ми: „ Тази работа не е за нас, ела да си гледаш работата“. Ставам, отивам. Гледам братът лежи и ми казва: „Аз съм готов за оня свят. Като е дошло времето, ще си вървя. “ Смел брат. Рекох: „Какво има?“ „Не мога да стана, краката ми се вцепениха. "Казвам: „ Това е духовно вцепенение “. Като му говорих двайсет минути, казвам: „ Стани! “ Той стана на леглото. Пак му говорих, казвам: „ Ти вярваш ли в болестите? “ „Не вярвам. “ „ Стани от леглото! “ Стана от леглото. Пак му говорих и му казвам: „Я, пораз­ходи се в стаята! “ И той се поразходи в стаята. След два-три дни човекът оздравя. Той беше ад­вокат и отиде да си гледа работата. След това лекарят го пита: „Какъв цяр ти даде?“ „Каза ми да се изправя в леглото. “ - „После? “ „Каза ми каза да стана от леглото. После ми каза да ходя из стаята. “Лекарят казва: „Не може така, има нещо друго, ти го криеш! “ „Не го зная скритото, това е всичко! “
За мен това е детинска работа. Влизам и виждам, че дяволът го е вързал. Вързал краката с конци, вързал ръцете, вързал гръбнака му. На три места го вързал дяволът и не може да мърда. Изваждам ножчето и прерязвам конците на дяво­ла на гръбната и човекът се изправя на леглото. Като му приказвам, без той да знае, развързвам конците, с които са завързани краката и ръцете му и казвам: „ Стани! “Как оздравя? Развързах кон­ците. А за това трябва да имаш остро ножче.”
УЧИТЕЛЯ


В разговор с Учителя един брат го запитал: „Можеш ли да излекуваш болни, за които лекари­те са определили, че са неизлечими и обречени на смърт?“ Учителя му казал, че може. Това станало в Търново. Тогава братът отишъл в Търновската болница и обяснил на лекарите, че иска да му по­сочат един болен, обречен на смърт според тях. Казал им, че Учителя обещал да го излекува, ка­къвто и да е случаят. Имало едно момче, което според лекарите след два часа щяло да умре. Но когато братът се приготвил да откара момчето при Учителя, един от лекарите се намесил с тънката сметка: „Ами ако той действително излекува мом­чето, какво ще стане с нас, с нашия авторитет, след като определихме, че болестта му е неизлечима?“ Лекарите отказали да дадат момчето, което след два часа умряло.

При Учителя дошла една обляна в сълзи сту­дентка. Той я оставил половин час да поплаче и като се успокоила, я попитал: „Какво има, защо плачеш?“ Тя обяснила: „Бях нещо разстроена, за­ведоха ме в болницата и лекарите ме обявиха за луда. След известно време ме пуснаха и сега ме е срам от хората, защото ще ми кажат, че съм луда, а аз не съм!“ Учителя й рекъл: „Не се безпокой, всички хора, които са вън от рая, са луди. Ако ти каже някой, че си луда, ти му отговори: „И ти си като мен!“

През 1918 г. сестра Олга Славчева заболяла тежко от испанска болест. Ето какво се случило с нея: „Един роднина дойде да ме заведе в родния ми град, за да умра там. При пътуването се чувствах много зле, положението ми се влоши, не можех ни­то да седна, нито да стана, задушавах се. По това време камбаната често биеше на умряло. Забрани­ха на сестра ми да ми казва кои мои другарки са умрели от болестта. Приготвиха и моите дрехи и всички плачеха около мене. Идваха лекари, но бър­зо си отиваха, като не можеха с нищо да ми помог­нат. Извиках сестра си и й казах да напише писмо на Учителя, че съм на смъртно легло. Сестра ми веднага го написа и го изпрати. Когато близките ми отидоха в кухнята да вечерят и ме оставиха са­ма в стаята, изведнъж усетих някаква сила в себе си. Казах си: „Умирам, но за Тебе, Господи, още не съм живяла. Искам да живея за Тебе!“ Смъкнах се на колене до леглото и пламенно се помолих да получа възможност да Му служа. Втората ми молитва беше ридание. Бях едва на 24 години. То­гава сестра ми и майка ми влязоха и се уплашиха, като ме видяха простряна пред леглото. Изпитвах безкрайно блаженство. Те искаха да ме облекат в приготвените дрехи, но аз им прошепнах:„Аз няма да умра“. В същия ден ми се привидя една детска люлка, гергьовска люлка, която се приближаваше към мене. В нея седеше малко момиченце с усмих­нато лице - това бях аз, на 4-5 години, облечена в бяла рокличка. Детето и люлката се сляха с мене и аз седнах на леглото за първи път след 20 дни. Изпих чашка мляко и спах непробудно до сутринта. На другия ден станах от леглото и отидох до прозо­реца. Първата поща ми донесе писмо от Учителя: „Аз зная, че си вече здрава, Любовта е по-силна от смъртта. Пий горещо краве мляко и яж варени картофи. Природата най-добре лекува, а лекарите са само милосърдни сестри.“ Скоро се завърнах в София, целунах ръка на Учителя, а той многозна­чително ми каза: „Добре дошла!“

С пост решил да се лекува един брат, който бил изпаднал в голямо вътрешно противоречие. Почнал да пости по време на нова луна, без да каже това на Учителя. След ден - два отишъл при него и споделил, че е почнал постене, за да оправи нап­регнатото си състояние. Учителя го поучил: „Щом си почнал поста на нова луна, не само че не ще си помогнеш, но и ще си навредиш още повече. Кога­то искаш да се оправиш с един недъг, с един порок, почни пост на разсип на луна. А когато искаш да придобиеш някоя добродетел, нещо положително в себе си, почни поста на нова луна.“

В една от школните лекции Учителя посочи начин за постене, като се яде само по сто грама неварено жито, потопено във вода. Това се прави през февруари и началото на март и има за цел пречистването на организма преди настъпването на пролетта. Към житото някои прибавят ябъл­ки и орехи. По този повод Учителя разясняваше какво е значението на тези три храни: „Ябълките тонизират нервната система, орехите влияят доб­ре на мозъка като храна, а житото влияе добре на сърцето“.

Като дете брат Хр. Караиванов имал зъбобол и баща му го завел при Учителя. Братът си спомня: „Учителя ме погледна, позасмя се и ме успокои: „Зъбите сега те болят, но ще ти минат. Ще вземете орехови листа, ще ги измиете, ще ги сварите и с та­зи вода ще нажабуркаш зъбите си - от това болката ще ти мине.“ Помислих си: „Тази работа без лекар няма да мине“. На за мое голямо учудване, като се върнахме в къщи, още преди да сме сварили орехо­вите листа, зъбите престанаха да ме болят.”

Друг брат боледувал от сливици. Лекарите каз­вали, че непременно трябва да се извадят, защото са гнойни. Братът не искал да му вадят сливиците и отишъл за съвет при Учителя. Той му казал в никакъв случай да не се съгласява да ги вадят. Пре­поръчал му да намери старо 4-5-годишно вино и като го постопли, да прави с него гаргара няколко пъти на ден. Братът намерил такова вино, правел гаргара, сливиците му минали и никога повече не го болели.

И друг брат бил болен от сливици и отишъл при Учителя за съвет. Той казал: „Ще мине“. „А какво лекарство да взема?“ Учителя казал, че трябва ня­кой да духне в гърлото с цев чисто мляно кафе. Но докато се върнал у дома си, сливиците му спаднали и нямало вече нужда от този цяр.

Едно от децата на брат Гръблев го заболяло ухо. Местният лекар го лекувал цял месец, но ни­що не помогнало. За станалото след това братът разказва: „Той ме посъветва да заведа детето в София и да му направят трапанация. Отговорих му, че предпочитам момчето ми да си отиде, от­колкото да направят трапанация и да остане идиот. Още на другия ден взех влака и отидох в София, за да питам Учителя какво да правя. Казах му, че лекарят препоръчва да се направи трапанация, но аз не съм съгласен. Учителя ми вдъхна вяра: „Ще му мине. Ще вземеш едно памуче, ще го натопиш в зехтин и ще го сложиш в ухото - това ще напра­виш няколко пъти и ще му мине. Ще трябва малко да затоплиш зехтина.“ Благодарих му, сбогувах се и си заминах. Още на другия ден направих каквото той ми препоръча и след седмица момчето ми беше съвършено здраво. Повиках лекаря и му показах оздравялото дете. Той само се почуди, без да може да каже нищо.“

Една сестра разказва: „Детето ми беше болно и нещо отвътре ми казваше да пиша на Учителя и да го питам какво да правя. Аз послушах този глас и писах на сестра Балтова с молба да каже на Учителя за състоянието на моето дете. Дали му е дала писмото и му е казала, не знаех. Очаквах да получа отговор, а детето ми ставаше още по-зле. Лекарите определиха да лежи неподвижно. Чаках непрестанно отговор от Учителя, но не го получих. Един ден отворих негова беседа и зачетох: „Лека­рите сега казват, че болните трябва да лежат на легло, но според мене болните трябва да излизат навън, да се пекат на Слънцето, да се свържат със Слънцето, което е проводник на Божията Любов, и болестта ще мине“. Аз послушах този съвет, из­несох детето навън и в скоро време то започна да се оправя, а после оздравя окончателно.“

Когато била дете, една сестра се разболяла така, че се схванала и не можела да се движи. Всич­ки лекари смятали, че е неизлечимо болна и така останала няколко години. Посъветвали майката да я заведе при Учителя. Жената отишла при него и той казал: „Ще я мажете със зехтин по цялото тя­ло и ще я заведете на височина над хиляда метра. Там ще почне да прави разходки първо на няколко метра, после на по-далечно разстояние, докато пос­ тепенно се раздвижи и оздравее.“ Приложили този метод и момичето напълно се излекувало.

От минали години един брат си спомня: „Аз бях учител в провинциален град, а родителите ми живееха в едно градче. Един ден получих теле­грама, че майка ми е тежко болна от рак - според лекарската диагноза. Лекарите заключили, че не може да се изцери и тя скоро щяла да си замине. На път за родния си град се отбих в София при Учителя и му казах, че майка ми е болна и в скоро време ще умре. Учителя беше категоричен: „Не, тя не е болна от рак, а има язва и ще оздравее. Не­ка се откаже от месото и да пости по един ден от седмицата, като не яде нищо, а да взема по една кафена чашка зехтин и ще й мине.“ Като си оти­дох, разказах на майка си, че съм говорил с един много прочут лекар, предадох й неговите думи. Тя приложи този метод и действително оздравя. До­тогава майка ми беше настроена враждебно към Учителя и братството, а после повярва и започна да чете беседите му.“

Един интересен случай научих от сестра Елена: „Учителя се беше съсредоточил в мислите си под беседката на лозето, когато изведнъж ни извика с мъжа ми и ни рече: „Кажете на снаха си, че ще си замине“. Ние се умълчахме за миг, а после про­думахме: „Нали обещахте, че ще й помогнете да оздравее?“ „Да, но тя не изпълни съветите ми и яде скришом месо!“ Веднага отидох да видя какво прави снаха ми Митка, която се изненада от моето пристигане. Сякаш предчувстваше нещо лошо и попита: „Как се накани да дойдеш? Аз толкова пъ­ти те виках, а ти не идваш. Да не е казал Учителя, че няма да оздравея? Бате ти ме убеди да хапвам месо, да не отслабна. И сега готвя.“ „Учителя ми рече, че сте имали да минете река без мост. Той ви поставил едно въже да минете по него, но вие сте го скъсали и сега друго не може да ви даде.“ Брат ми я заведе в София, направиха й операция, но Митка се помина. Учителя изрично им беше забранил операцията, като гарантира, че ако спазва диета, ще оздравее.“

За оздравяване на ръка разказва Богдана Ни­колова. По време на Владайските събития ранили най-малката дъщеря на Никола Ковачев, който живее в Княжево. Раненото дете се казвало Верка и било на 10 години. В Александровската болница го лекували девет месеца, четири пъти правили операция, но все несполучливо. Най-после изписа­ли детето, защото родителите му не се съгласили да му отрежат ръката, което лекарите намирали за наложително. Развила се гангрена и момичето вдигало температура. Като излязло от болницата, завели детето при италианската военна лекарска мисия, която тогава била в Княжево. Там съща настояли ръката да бъде незабавно отрязана, за да не умре детето. Семейството било вярващо и всички се молели усилено на Бога да помогне за спасението му. В това време дошла лелята на мо­мичето и казала, че има един човек, който може да спаси дъщеря им. Това е господин Дънов. Учителя ги приел и когато искали да развържат ръката, за да види раната, той ги спрял: „Няма нужда, вашата вяра е силна. Печете ръката на слънце всяка сутрин до 11 часа, промивайте я с калиев хиперманганат, правете баня на ръката с водата от варени корени на бъз, докато оздравее напълно.“ Учителя помилвал момиченцето и любезно ги изпратил. Те излезли окрилени от надежда и с вяра във Всевишния. Май­ката се заела да лекува детето. След известно време от раната започнали да падат парченца кости, после се появила кръв и една сутрин при превръзването изпаднало парче желязо, дълго и дебело около по­ловин пръст. Малката Верка оздравяла напълно, пораснала, оженила се, работи в детски дом, има син и се радва на добро здраве.

Тежко болен бил брат Койчо от Казанлък, лекарите вдигнали ръце и казали, че не могат да помогнат. Тогава той още не бил в Братството, но жена му била. Тя го молела да отиде при Учите­ля, като го убеждавала, че той ще му помогне, но Койчо бил настроен зле към учението и не искал да иде. Когато разбрал, че вече никой не може да му помогне, решил да се обърне към Учителя. Сестрата му разказала за тежкото положение на мъжа си и той заръчал: „Нека да си мие краката до над коленете по три пъти на ден с много топла вода, да пие топла вода и да яде лимони“. След известно време болестта му минала и той станал ревностен брат.

Олга Славчева разказва, че дъщерята на една сестра заболяла от отравяне на кръвта. Имала чес­ти и нетърпими болки. Лекарите я подложили на строга диета със сокове на зеленчуци и плодове, но положението се влошавало, кризите ставали все по-чести. Тогава майката отишла при Учителя, който й казал да дава на дъщеря си горещо мляко и варена царевица. Болната пила горещо мляко и яла варена царевица и за три дни напълно оздра­вяла. След месец лекарят плахо позвънил у тях и попитал как е дъщерята. Майката радостно отго­ворила, че е оздравяла напълно и преди няколко дни се е сгодила.

Жена била болна от рак в белите дробове. Зара­ди нея сестра от Братството попитала: „Учителю, няма ли лекарство за тази болест?“ Той отговорил: „Само едно ухапване от кобра може да помогне!“ С това изразил мисълта: болестта е толкова силна отрова, че само подобен яд може да я неутрализи­ра.

Друг случай за излекуване ми разказа сестра Милева - отнася се за един брат, служител в някак­ва фабрика. Там той получавал голяма заплата, имал доста средства и семейството му живеело добре. Но се разболял, болестта му продължила цяла година и човекът отивал от зле към по-зле.
Управата на фабриката го предупредила, че няма да му плащат повече от година и ще го уволнят. Като му съобщили това, той изпаднал в отчаяние. Много лекари го лекували, но никой не могъл да му помогне. Тогава той помолил сестра Милева да пита Учителя какво да прави. Учителя поръчал на сестрата да се върне и да запита болния може ли да пожертва голяма сума за бедните, да купи за тях дрехи, обуща, брашно, дърва? Ако реши да стори това - да го направи и да съобщи на Учителя. Братът отделил доста пари и купил много неща за бедните. Тогава Учителя заръчал да му предадат: „Нека сега вземе черна ряпа, да я настьрже на рен­де и да изстиска сока. Количеството да е около една чаена чаша. Този сок от ряпата да се затопли доб­ре и болният да го изпие.“ Всичко било направено както предписал Учителя. Болният изпил сока и на другия ден се почувствал по-добре, а след седми­ца окончателно оздравял. Тогава сестра Милева предложила на Учителя: „Щом това лекарство е толкова ефикасно, да го препоръчаме и на други!“ Учителя обяснил: „На други няма да хване. Пък и братът, ако не беше пожертвал такава сума за бедните, и на него нямаше да подейства.” По този случай Учителя коментирал: „Ще знаете, че за вся­ко благо на Земята, което искате да придобиете, трябва скъпо да платите“.

Последици от една небрежност описва Д-ски, наш брат: „С мой приятел пътувахме с лека кола, която беше открита. Времето беше студено. Кога­то се върнахме в София, бяхме настинали и някой беше препоръчал на приятеля ми да се намаже с бензин, за да сгрее тялото си. Той се натрил, но не съобразил, че седи до горящата печка и пламнал, от което кожата му обгоряла. Извикаха най-видните лекари от София, но в края на краищата те казаха, че положението е безнадеждно, и че в най-скоро време може да умре. Тогава приятелят ми изпратил друг брат при Учителя да го запознае със случая и да го пита какво да се прави. Учителя му дал няка­къв мехлем и заръчал да си намаже тялото някол­ко пъти и кожата ще се възстанови. Като направи това, приятелят ми почувства облекчение, а след седмица напълно оздравя. Лекарите, които предри­чаха, че ще умре, като го видяха здрав, се чудеха как е станало. Тогава братът казал на излекувания: „Понеже ти се спаси от явна смърт, трябва да пла­тиш“. Боледувалият беше богат човек. „Колко трябва да платя? - попитал той. - Пет-десет хиляди лева достатъчни ли са?“ „Не - казал нашият брат. Понеже се спаси от явна смърт, а имаш пари, ще дадеш 30 хиляди за Братството.“ Взел парите и ги внесъл в братската каса.

Студенти, последователи на Учителя, се връ­щали след ваканция от провинцията, от Айтос и Бургас. Те били с по-дълги коси, което ги отли­чавало от другите младежи. В купето имало още студенти и един възрастен офицер. В разговор по пътя другите младежи с обидни думи започнали да се подиграват на последователите на Учителя. Тогава офицерът станал, отворил прозореца и из­викал: „Само още една лоша дума да чуя от някого за господин Петър Дънов, Учителя, веднага ще го изхвърля през прозореца!“ После им разказал слу­чай със собственото си дете. Офицерът имал единствено дете - момиченце, което заболяло от неизлечима болест. Той бил ма­териално добре и го водил по разни лекари не само в България, а и в Париж, Виена и други големи европейски градове. Но никъде полза не намерил. Болестта се влошавала от ден на ден. Някои го посъветвали да отиде при Учителя, който помага на всички хора, идващи с пълна вяра при него. Офицерът влязъл при Учителя, коленичил и с плач го помолил да излекува детето му. Учителя бил кратък: „Иди си, детето ти е вече здраво!“ Офице­рът му благодарил, целунал ръка и си тръгнал. Още с влизането жена му казала, че точно когато бил при Учителя, детето се почувствало съвсем добре и бодро. От този ден то напълно оздравяло.

Още един от многобройните си спомени пред­ставя сестра Елена Иларионова от Търново: „Пре­местиха мъжа ми Костадин на служба в Цариброд. При пристигането ни той заболя доста сериозно. Там нямахме никакъв познат, багажът ни още не беше дошъл, в хотела беше много неудобно. Съдър­жателят се погрижи да ни намери квартира, услужи ни с дрехи, докато пристигнат нашите. Обстанов­ката беше мизерна, а зимата - студена. При това положението на моя мъж се влошаваше. Военният лекар Таджер полагаше големи грижи. Бяха се ангажирали и другарите му офицери, но нищо не помагаше. Успокояваха ме, че извикали някакви специалисти, които ще му помогнат, а всъщност бяха решили, че ще мре. При това положение аз не знаех към кого да се обърна, от кого да поискам помощ. Пристигна ни багажът, нагласих на болния леглото, с войника го преместихме и му заговорих: „Направи усилие, Костадине, да станеш. Сега ни­кой не може да ни помогне, освен Бог!“
-                     През нощта сънувах, че трябва да се отнеса за съвет към Учителя. Тогава знаех само, че живее в София, не го познавах, нямах адреса му. Написах една отворена картичка: „До г-н Петър К. Дънов, София“, и я изпратих. Скоро получих отговор от него: „Г-н Иларионов не е болен, той има задълже­ние в живота. Аз ще ви помогна.“ Написахме, че на всичко сме готови, но вместо отговор пристигна сам Учителя. Можете да си представите радостта и изненадата ни! „Господ ме прати - каза той - да ви помогна. Когато размествахте и нагласявах­те леглото, госпожата каза на болния: „Направи усилие да станеш, сега освен Бог няма кой да ни помогне“. Тогава Бог ми нареди: „Иди, помогни на тези хора“.
С голямо удивление го запитахме как е чул разговора ни, като е бил толкова далеч от нас. Учителя каза: „За тия, които чуват и виждат, няма разстояния и прегради“. После той прати войника да донесе прясна вода от чешмата. Налях от нея ед­на чаша и той с малка лъжичка подаде на Костадин да пие. След половин час му помогна да стане от леглото, а малко по-късно болният се поразходи из стаята. Костадин се почувства здрав, но беше още много слаб. Учителя го насърчи, че вече може да отиде в казармата, но Костадин не се решаваше. На другия ден той го изведе на разходка до един много висок връх. В това време пристигна лека­рят да провери състоянието на болния и като не го намери на леглото, възкликна: „Тук е станало някакво чудо!“ Остана, за да разбере какво се е случило и кой е гостенинът ни. Като се запозна с Учителя, разговаряха дълго и лекарят се убеди, че има и други сили, извън земните, които помагат. Тогава офицерите поканиха Учителя да им говори. Той държа няколко беседи, от които всички остана­ха доволни. На една от тях Учителя посочи един офицер: „Например госпожата на този офицер да не му се сърди и да не се заема да го изправя да бъде усърден домакин, защото неговите домашни чувства не са развити“. Като се върнахме в къщи добави: „Това семейство има едно дете живо по­ по­гребано. Човек може да е умрял повидимому, но на задния мозък има един център, където е скрит животът. Там като се пипне, познава се дали човек действително е заминал, или още е жив.“

Най-малкият рожден брат на Петър Камбуров, Косьо, на петгодишна възраст се разболял от пнев­мония. Било към 1909-1910 година. „Много лека­ри идваха - разказва Петър - но лекарствата им не помогнаха. Устата и носът на братчето ми се бяха разкъсали от температурата. Всеки момент очак­вахме да си отиде. Тате написа писмо на Учителя, с когото туко-що се бяха запознали чрез Ковачев. Един приятел занесе писмото, на другия ден се случи следното: поотделно на мама, тате и на сва­ко им дошла една и съща мисъл - да повикат д-р Витанов. Независимо един от друг, всеки тръгнал към къщата на доктора с мисълта да го извика да прегледа Косьо. По една случайност може би се срещнали на улицата, където живеел лекарят. Д-р Витанов написал рецепта. Тате я взел и тръгнал към аптеката да купува лекарството, което струва­ло един лев и двайсет стотинки. Но когато бръкнал в джоба си, разбрал, че е забравил парите си. Из­лязъл от аптеката без да купи лекарството. Като вървял по улицата, намерил една кесия, отворил я и видял, че в нея има точно един лев и двайсет стотинки. Върнал се и взел лекарството, от което Косьо се излекува.“

Разказ на брат Г. Попов от с. Горна Поляна, Търновско: „Детето на родната сестра на един брат боледувало от „Свети вито хоро“, болест, при коя­то треперят всички части на тялото, не може нито да се върви, нито да се държи нещо в ръце. Моми­ченцето било водено по всички лекари в Бургас и София, но помощ не получило. Най-после брат Г. Попов го взел и го довел в София, като от моста на „Граф Игнатиев“ до Изгрева го носил на гръб. Още с влизането им в двора на Изгрева Учителя отворил прозореца, поздравил ги и ги повикал веднага да влязат. Било през месец април, около Великден. Учителя слязъл от стаята си, поразгова- рял с тях и накарал брат Попов да отнесе детето у баба Мария и да го сложат на легло. После сам щял да отиде при него. Още когато детето било в двора на Учителя, той го заговорил и го питал как върви училището. То му казало, че е във второ от­деление, че се учи добре, но вече няма да може да ходи в клас, защото е болно. Детето било много отчаяно. Тогава Учителя обещал на момичето, че ще му мине и даже утре ще отиде с тях на Витоша. Георги Попов не повярвал на ушите си, но Учите­ля само го погледнал и братът разбрал, че той е прочел недоверчивите му мисли.

В квартирата на баба Мария Учителя накарал да стоплят вода, измил лицето на детето и му дал да пие от нея. Поговорили малко и си отишъл. Към полунощ детето събудило вуйчо си и му извикало: „Вуйчо, виж, виж, аз вече мога сама да се изправя на леглото! Помогни ми да стана и да походя мал­ко.“ Г. Попов си спомня, че в този момент усетил силен трус на леглото си, но не казал нищо на де­тето, а му помогнал да повърви. Наистина до сут­ринта детето малко по малко възвърнало силите си и заедно с друг брат, изпратен от Учителя, тръг­нало заранта към Витоша. За там вече били поели Учителя с други братя и сестри. Като подкрепяли от време на време детето за ръцете, то, Г. Попов и другият брат пристигнали към обед на Бивака на Витоша. Върху скалата с песни ги посрещнали Учителя и други сестри и братя. Една от сестрите се затичала, прегърнала момичето и го занесла на Учителя. Той го погалил и казал да отидат до ня­кой храст и да го изкъпят с топла вода. След това го преоблекли с чисти дрехи, които приготвили по нареждане на Учителя от вечерта. През целия ден детето играело паневритмия и скачало без умора. Вечерта само, неподкрепяно от никого, слязло от Витоша. Това момиченце днес е вече омъжена жена, има деца, здрава е и спазва желанието на Учителя да не яде месо.“

Друг случай на излекуване със силата на Учи­теля е преживял брат Т. Стоименов. В Бургас той квартирувал в дома на един грък, а хазяинът му обитавал съседната къща. По това време Учите­ля посетил Бургас и Стоименов го поканил на вечеря заедно с други братя и сестри. Както седе­ли край масата, при тях пристигнал разтреперан хазяинът на брат Стоименов и с плач се обърнал към Учителя: „Учителю, детето ми е болно, на умиране. Всички лекари вдигнаха ръце. Ако не му се помогне, след няколко часа ще умре. Моля ти се, Учителю, помогни ми!“ Учителя извадил от джоба си една неупотребявана носна кърпа, подал я на разтревожения баща и му наредил: „Отиди и сложи кърпата на лицето на детето“. Той я взел, благодарил му, бързо си отишъл у дома и я сложил на лицето на детето. То веднага заспало. Когато на другия ден се събудило, било съвършено здраво. Бащата отишъл при Учителя и през сълзи отново му благодарил.

Позната на Елена Цочева имала тежко болно дете, което било вече на смъртно легло. Лекарите казали, че не могат да му помогнат и ще си замине. Бащата бил слушал от сестра Цочева за Учителя и я помолил да поиска помощ от него. Той вярвал, че Учителя може да помогне. Сестрата предала на Учителя и той определил ден и час, в който ще отиде при детето. Когато Учителя пристигнал със сестрата при болното дете, бащата разкрил вярата си: „Аз зная, че вие сте Учител и светия и можете да му помогнете!“

Детето било в безсъзнание и лежало полумър­тво. Тогава Учителя предупредил: „Това, което видите, няма да го разправяте! Кажете на всички да излязат от стаята.“ Останали само Учителя и Елена Цочева. Той поискал паничка топла вода и една чиста кърпа. След това започнал да мокри кърпата и да я поставя на лицето на детето. Пос­ле казал на Елена Цочева да излезе и останал сам с детето. То постепенно дошло на себе си и в за два-три дни положението му се подобрило. Учи­теля дал наставления как да се храни и скоро то окончателно оздравяло.

Елена Цочева не изпълнила обещанието си да мълчи за този случай и го споделила с майка си. След известно време нейният рожден брат се раз­болял много тежко от туберкулоза и бил на уми­ране. Лежал в болница, но лекарите го изписали като неизлечим - да се прибере в къщи и там да си замине. Майката на Елена Цочева се сетила: „Ти нали ми разправи, че вашият Учител е излекувал някакво полумъртво дете. Помоли го да излекува и твоя брат!“ Цочева отишла при Учителя и му признала, че не могла да удържи обещанието, а разказала на майка си за случая с детето. Сега тя го молила да помогне и на тежко болния й брат. Учителя й обещал, че на другия ден ще отиде у тях. Там той накарал болния да стане и да започ­не да се движи. После им дал адрес, откъдето да изпишат лекарство. Изпратили им го и братът на Елена Цочева окончателно оздравял.

На една сестра преди време мъжът й се разбо­лял и след като употребили всички познати сред­ства, лекарите казали, че не могат да му помогнат. Когато една сутрин сестрата се събуждала от сън, видяла на стената надпис на френски език и чула гласа на Учителя: „Запомни този надпис - това е адресът на една фирма за лекарства. Пиши на ад­реса и ще изпратят лек за мъжа ти.“ Тя направила това и се оказало, че фирмата действително имала едно ново лекарство, което още не било изпитано. Изпратили го и от него мъжът й оздравял.

От дядо Ст. Камбуров научих, че в Стара Заго­ра една жена имала дъщеря, която след свършване на гимнанията внезапно полудяла. Лудостта й била толкова силна, че трябвало да я държат вързана, за да не буйства. Майката опитала всички начини за лекуване, но нищо не помагало. Идвали лекари специалисти, но безрезултатно. Викала и свещени­ци от разни църкви да четат на момичето молитви, но те не могли да му помогнат. Най-после чула и за хората от Братството, повикала и тях. Няколко наши братя заедно с ръководителя Панайот Кова­чев отишли при болното момиче, като смятали, че ще могат да го излекуват. Влезли в къщата и прекрачили прага на стаята, но момичето изпадна­ло в такава ярост и лудост, че скъсало веригата, с която било вързано и се нахвърлило срещу тях. Едва успели да се спасят с бягство.

Веднага след този случай писали на Учителя и той им отговорил: „Когато ще правите такива работи, обадете ми се. Идете сега пак.“ Окураже­ни от писмото, нашите приятели отишли отново. За изненада на майката се случило следното: щом отворили вратата, с болното момиче станала вне­запна промяна - то се преобразило, тихо и скромно се обърнало към майка си с думите: „Мамо, виж какви добри хора са ни дошли на гости! Ела ме раз­вържи, да ги посрещна и почерпя.“ Майката била изумена и освободила дъщеря си. От този момент лудостта се прекратила, въпреки че впоследствие се връщала от време на време в по-лека форма. Братята знаели, че с невидимото си присъствие Учителя прогонил беснеещите духове.

На едно друго лудо момиче лекарите също не могли да помогнат. Майката го завела при Учи­теля. Като отишли при него, той бил в горната стая. Жената се изкачила по стълбата, а момичето останало долу. Учителя я посрещнал на вратата и още с отварянето викнал: „Махнете се оттук, вън, вън!“ Стресната и разочарована, сестрата заслиза­ла по стълбите, като мислела, че Учителя ги пъди. Тръгнали си по посока на голямата чешма, в един момент детето се обърнало към майка си и започ­нало да й говори съвсем нормално - било напълно променено. Тогава майката се сепнала и разбрала, че думите на Учителя не се отнасяли за тях, а за онези, които били в момичето. Тогава се обърнала назад и видяла, че Учителя стои на прозореца, смее се и им маха с ръка. Върнали се, жената целунала ръка и благодарила.

От В. Куртева научих една нейна преживелица: „Това беше през 1935 година. Живеех на Изгрева заедно с моята сестра Любка. Заболя ме зъб и ми се поду цялото лице - имах фистула на венеца. Чувствах вече, че кръвта ми се отравя. Брат Г. Радев ме видя и ме помоли да отида при Учителя, но аз отказах, защото не исках да го занимавам с дребни работи. Радев беше купил два билета за кон­церта на Пшихода - голям полски цигулар, който щеше да свири същата вечер. Напомни ми, че в това състояние не може да ме заведе на концерта и продължи да ме придумва да се обадя на Учителя. След продължително настояване аз се съгласих и отидох при него. Учителя ме посрещна с усмихва и в добро разположение, изправи се, посочи ми стол да седна и попита: „Какво има, Верке?“ Аз стесни­телно му казах, че ме боли зъб и цялата страна ми е подута. Зад гърба на Учителя имаше рафтове с книги. Той леко се извърна към етажерката и рече: „Сега ще взема една губерка и ще го пробия“. Още докато изкаже това, аз почувствах, че възпаленият ми зъб изведнъж се проби и в устата ми почна из­тича нещо. Казах му: „Учителю, проби се!“ А той ми кимна: „Бягай тогава!“ Излязох, изплакнах си устата и докато си отида в къщи, подутината спад­на. Вечерта нямаше и помен от болката и отидохме с Г. Радев на концерта.“

Любопитен е случаят с един брат от Търново, който заболял от хълцане. Не можел да каже дума без да изхълца. Бил адвокат и му станало невъз­можно да излиза в съда да пледира. Събрали се на консулт търновските лекари специалисти, но не могли да помогнат. Братът писал на Учителя и му обяснил случая. Учителя му отговорил телеграфи- чески следното: „В еди-коя стая в твоята къща има едно шкафче, в което има една двойна чаша, оста­нала от дядо ти. Ще вземеш тази чаша и в едната преградка ще сложиш вода за пиене, а в другата лимонов сок, или ако нямаш лимон - лимонтозу. Ще ги пиеш така, че да се смесват в гърлото ти.“ Братът не знаел, че имало такава чаша и още по- малко - че била от дядо му, но я намерил. Направил всичко по предписанието и хълцането веднага му минало. Отишъл след това при лекарите да видят, че е вече здрав, а те се учудили и попитали как е станало това. Той им обяснил, а един от лекарите възкликнал: „Вярно, че така може!“ А братът от­говорил: „Вярно, но преди няколко дни ти само вдигаше рамене и нищо не ми каза!“

Друг брат от София заболял от апандисит в мно­го тежка форма. Няколко дни бил между живота и смъртта. Баща му искал да го оперират, защото лекарите казали, че апандиситът е гноен и ще се пукне. Братът се съпротивил: „Не, Учителя ще ме спаси!“ Един петъчен ден, когато Учителя бил в клас, братът припаднал и посинял в къщата си. В един момент по време на беседата Учителя се загледал съсредоточено в пространството, прекъс­нал сказката и бързо излязъл от салона. Изкачил се в горната си стая, взел нещо в една чаша и почти тичешком се отправил към къщата на болния брат. Учителя му отворил устата, налял в нея някаква течност и си отишъл. Подир него дошли Борис Николов и Георги Радев. Те разказаха после тази история. Болният брат си спомня момента, когато Учителя му налял нещо в устата. Изпитал чувство­то, че изпива течен огън и в миг заспал. Събудил се цял изпотен, сякаш с дрехите си е бил в банята. До него стоял един брат, който по време на съня му го преобличал четиринайсет пъти и все текло пот от него. После болният окончателно оздравял и сега е жив и здрав. След време Учителя му казал: „Внимавай, вече два пъти ти спасявам живота!“


Разказва Колю Драгнев: „Изпаднах в особено дисхармонично състояние, за което нямах никаква явна причина. Нещо измъчваше душата ми, без да мога да си помогна. Тормозех се дълго време, но не исках да безпокоя Учителя. Най-после нещо вътре ме застави почти насила да отида при него. Под­чиних се и отидох. Учителя слезе по стълбите от горната стая, дойде при мене и ме попита: „Какво има?“ Аз му обясних, че нещо ме мъчи, нещо ми е тежко, без да зная причината. Учителя ми каза, че това е кармично. После тръгна към големия са­лон, влезе вътре и се отправи към черната дъска. Влязох след него. На дъската имаше чертеж от предишната лекция. Учителя взе пергела и започна да измерва с него чертежа. Не ми продума нищо, а само ми подаде пергела. Аз го взех автоматично, без да зная защо ми го дава. Щом хванах пергела в ръката си, тежестта, която изпитвах, изведнъж се стопи. В същата минута ми олекна, а от очите ми бликнаха буйни сълзи. Не зная какво стана с мене, но мъката ми изчезна. Разбрах, че пергел стана проводник, чрез който Учителя трансформира из­вестни енергии, които са ме мъчили.“

През януари 1933 г. заболяло окото на един брат. Лекували го дълго, но не му помогнали. Окото му се зачервило, после отекло, затворило се и посиняло. Най-после през месец май братът се обърнал към Учителя: „Моля те, излекувай ме!“ Учителя му казал, че ако продължават да го лекуват с тези средства, ще ослепее с двете очи. Поканил го да влязат в големия салон. Там Учителя направил няколко паси на очите му и ка­зал: „Ще видим сега дали законът е верен“.
След това заръчал на брата: „Иди на полянката, постой малко под заслона и си почини“. Братът отишъл и като седнал - заспал. Събудил се и по часовника разбрал, че са минали около 10 минути. Сънят му бил толкова дълбок, че на разбуждане се чудел къде се намира, сякаш идвал от много далечно място. Извадил огледалцето си и видял, че болното око е отворено, отокът бил изчезнал, червенината и сини­ните - също. Окото му било съвършено здраво. Той изтичал радостен при Учителя и му благодарил, че оздравял по този чуден начин. Учителят казал само: „Значи законът е верен!“





СМЪРТТА
„Аз в живота си два пъти имам нещо, за което съжалявам, че съм го казвал. Първото беше на един мой приятел — д-р Миркович — той искаше да знае кога ще умре. Определих му деня и годината. Като му казах, като че ли го попарих с вряла вода. И умря точно когато му казах, замина за другия свят. Другият случай беше на 1914 година. Един ден беше дошла една млада дама и хлопна. Казва: „ Нещо много сериозно искам да Ви питам! “ Каз­вам й: „Нямам никакво време сега. “Като нямам време, аз зная, че ще ме пита нещо, дето нито в нейната работа влиза, нито в моята. Тя обаче настоява: „Моля, пет минути само да отделите, защото туй нещо решава съдбата ми! “ Щом е за съдбата й, приех. Тя ме пита: „Кажете ми, ще бъда ли щастлива? “ Гледах, гледах, казвам: „ Ти има да живееш още само две години. Има една много малка възможност да останеш на Земя­та. Случва се на 10 хиляди веднъж, може да ти се случи. Вземи Евангелието да четеш. След две години ще отидеш на другия свят, определено е. Ще потропа ангелът. А ако те оставят, ела да ми кажеш. “ И досега тя не е дошла.
Казвам: що ми трябваше да й откривам, че след две години ще замине? Можех да й кажа, че нищо не зная. На д-р Миркович казах: по-добре е човек да не знае, то е най-хубаво. Невежеството в такива случаи е за предпочитане пред знанието. Да знаеш кога ще те обесят, да знаеш кога ще се удавиш, да знаеш кога ще си пукнеш главата, да знаеш кога жена ти ще умре, или кога децата ти ще умрат — това е едната страна на нещата. Но има и друго нещо, което е по-важно: да знаеш защо именно става това.”
УЧИТЕЛЯ

Сестра Е.А. е била впечатлена от едно обясне­ние на Учителя: „Живеех в София при втората си майка, където имах отделна стая. По това време изпаднах в едно тягостно душевно състояние, из­питвах някаква мъка и често плачех без причина. Когато веднъж бях при Учителя, без да съм му казвала нищо, той ме запита: „Ти знаеш ли защо плачеш?“ Аз му отговорих, че чувствам тъга и от време на време плача, без да зная защо. Тогава Учи­теля ми разкри причината: „Чрез тебе плаче една мома, която е живяла преди време в твоята стая, а вече си е отишла от този свят“. След разговора аз попитах втората са майка кой е живял в стаята ми. Тя ми разказа, че действително в стаята е живяла нейната зълва от първия й мъж, младо момиче, което умряло на моето легло.“
Една селянка чувала някакви гласове да й го­ворят и поповете й казвали, че това е дяволът. Ле­карите пък преценявали, че е луда. Тя научила за Учителя и отишла при него. Той попитал за какво е дошла и тя отговорила: „Ти знаеш“. Учителя си затворил очите за миг, после отново погледнал и казал: „Ти нямаш мъж, нали?“ Тя отвърнала, че през 1916 г. по време на войната са го убили. Учи­теля й рекъл: „Той много те обичаше, нали?“ Тя потвърдала: „Много, много ме обичаше!“ Учителя я запитал: „А ти обичаше ли го?“ Тя се смутила от въпроса и казала, че не може да отговори на глас. Учителя й обяснил: „Когато беше при тебе, мъжът ти пееше, защото много те обичаше. И сега именно той е в тебе и пак ти пее.“ Лицето на жена­та просветнало и тя възкликнала: „Нима е той! Аз мислех, че е някакъв дявол и толкова години ходих по манастири - изхарчих всичко, каквото имах, за да се освободя от него.“ Учителя повторил: „Не е никакъв дявол, а е твоят мъж, който и сега те обича много и пее в тебе, както едно време ти е пял“.
Една година Учителя отишъл с група приятели в Батак и влезли в черквата, където е станало кла­нето. Братята разгледали черквата, а Учителя се отделил настрана и започнал да извършва някакви движения. Братята го попитали какво прави, а той им пояснил: „Душите на убитите са още тук и мис­лят, че турците ги обсаждат. Страхуват се, че ще ги избият. С тези движения, които направих, аз ги освободих от илюзията и им дадох възможност да си вървят по пътя на развитието.“
Тежко болна била една сестра. Изгубила съзна­ние и изглеждала като мъртва. Съпругът й — също наш брат - в тревога отишъл при Учителя и му съобщил, че жена му си заминала. Учителя станал сериозен, замислил се дълбоко и отправил поглед в пространството. Постоял така известно време, после се обърнал към брата и му казал: „Иди си, сестрата ще се оправи“. Като се върнал у дома, бра­тът действително намерил жена си в съзнание. Още тогава тя изглеждала по-добре, а след няколко дни окончателно оздравяла. Братът отишъл при Учите­ля и му разказал, че жена му се е оправила. Учителя попитал: „Как е настроението й, има ли разлика преди и след боледуването?“ Братът отбелязал, че има промяна - сега е по-тъжна и замислена.
Учителя не му дал обяснение за тази промяна, но после в разговор с други братя пояснил следно­то: „Когато братът ми съобщи, че сестрата е мър­тва, аз пребродих със съзнанието си страната и на­мерих една стара жена, която заминаваше в същото време със сестрата. Видях, че астралното тяло на старицата беше здраво и запазено, докато астрал­ното тяло на сестрата беше изгоряло и повредено, вследствие на тежки преживявания. Взех астрално­то тяло на заминаващата стара жена, свързах го с душата на младата и го поселих отново в тялото на сестрата. Само по такъв начин сестрата можеше да остане жива. А песимистичното настроение сега се дължи на това чуждо астрално тяло.“
На събора през 1921 г. през месец август сестра Тереза Керемедчиева внезапно паднала и изгубила съзнание. Туй се случило на двора, пред колибата в Търново. Тя лежала на тревата. Учителя дошъл, направил няколко кръга около нея, като гледал наго­ре към небето. След това повикал сестра Иванова и й казал: „Стой тук, никой да не идва при нея, след един час ще се върне“. След час Тереза проявила признаци на живот и се събудила.
Сестрата на Учителя била болна и изпратила дъщеря си Люба Чакалова да отиде при него да иска помощ. Люба молила Учителя да дойде при болната, но той й рекъл: „Поздрави я и й предай, че ще й мине“. Дъщерята се върнала у дома и наме­рила майка си здрава. След време майката отново се разболяла и пак пратила да търсят Учителя, но не го открили. Намерили го чак след няколко дни, когато сестра му вече си заминала от този свят. Той казал: „Тя искаше да се спаси и този път, но вече беше време да си замине“.
Ето и разказът за последния спиритичен сеанс на д-р Миркович. Събрали се той, Пеню Киров и Тодор Стоименов на сеанс да викат духове. След сеанса заговорили по различни въпроси. Неочаква­но при тях пристигнал Учителя. По време на разго­вора д-р Миркович го запитал: „Учителю, много ра­боти сте ни казвали и всички са се сбъдвали. Едно нещо обаче съм имал желание да ви питам, но не съм се решавал. Сега ще ви го кажа: искам да зная кога точно ще умра.“ Учителя го запитал: „Няма ли да се уплашиш, ако узнаеш?“ Той отговорил: „Няма!“ „Щом е така, приготви се, след три дни ще си отидеш.“ Тримата останали като гръмнати. След това обаче Пеню Киров се обърнал към Миркович и го помолил: „Докторе, ти така и така си отиваш скоро, остави ми за спомен поне златния си часов­ник“. Миркович извадил часовника си, погледнал го от двете страни и му го подал. И Стоименов му предложил: „Докторе, ако искаш остави на мене пък пръстена си за спомен“. Миркович измъкнал пръстена си и го дал на Стоименов. След три дни доктор Миркович си заминал.

Като научил, че Учителя предсказал кога ще си замине д-р Миркович, брат Захариев помолил и него да предупреди когато наближи времето за смъртта му. Но Учителя му отказал. След време Захариев загубил зрението си и около 30 години бил сляп. Когато през 1944 г. Учителя си замина, брат Захариев си помислил, че сега вече няма кой да му каже кога ще дойде времето за смъртта му. Няколко години след заминаването на Учителя през един септемврийски ден брат Захариев го видял пред себе си и чул, че той му казва: „Ти на­ли искаше да знаеш когато наближи времето за твоето заминаване за другия свят? Ето, времето е дошло, приготви се.“ Братът поканил приятели на обяд и им съобщил, че вече ще напуска Земята, че Учителя се явил и го предупредил. Учителя му казал още, че брат Голов и брат Пеню Киров ще го преведат през гьмната зона. На обеда брат Заха­риев пожелал да замине в началото на октомври, та неговите близки да вземат цялата му пенсия за тримесечието - тогава така изплащали. В началото на октомври той си заминал.

ВЕЧНОСТТА
„Ние трябва да се откажем от временните лъжи. Казваме: „Ще живеем! “ Отсега трябва да знаете — ще живеете или ще умрете. Аз ви казвам един начин да узнаете това: ако любите, ще жи­веете, ако обичате, ще живеете; ако не любите, ще умрете. Макар че живеете, ще умрете. Сега вие искате да ви се доказва. Посетете гробищата и прочетете тия надписи, които съществуват. Какви оплаквания! Но има ли нужда да се плаче за един пашкул, че пеперудата е изхвръкнала? Пе­перудата е изхвръкнала, аз я виждам—ходи като царица. А вие казвате: „Горкият пашкул! “ Не се самозаблуждавайте с пашкулите, които хората носят. Радвайте се на ония пеперуди, които са излезли от пашкула!”
УЧИТЕЛЯ
Когато полагаха тялото на Учителя, над ков- чеха бяха наслагали дебели дъски, за да не пада пръстта. След като насипаха земята върху дъските, братята и сестрите постепенно се разотидоха. Нак­рая останали няколко души, между които Славка и Георги Кайракови. Двамата разказваха: „По ед­но време от гроба чухме трясък от дъски, които се чупят и пръстта започна да пропада. Дъските бяха толкова дебели талпи, че не биха могли да се строшат под тежестта на пръстта. По-късно об- съждихме и решихме, че в този момент Учителя е дематериализирал тялото си и силата, която се е получила, е произвела звука.“ Братята и сестрите отишли към салона, където в разговор брат Боев им казал, че Учителя не е в гроба, а е дематериа­лизирал тялото си.
Един служител от пощите, който работел по предаването и приемането на телеграми между София и Москва, ми разказа: „Направи ми впечатле­ние следният факт: от известно време, следствие на бури в Украйна, връзката между София и Москва беше прекъсната и се натрупаха много непредаде - ни телеграми. В един момент неочаквано се обади­ха от Москва, че връзката е възстановена и можем да предаваме. Аз посегнах към купа от телеграми и взех първата, която беше най-отгоре. Прочетох адреса и видях, че е до Георги Димитров в Москва. Телеграмата имаше следното съдържание: „Друга­рю Димитров, вероятно си спомняте името Петър Дънов, който Ви направи услуга, като Ви спаси от полицията, като Ви преоблече и пусна да минете през неговата стая. Той сега е починал. Молим Ви да разрешите да бъде погребан на Изгрева, където живееше.“ Отдолу прочетох подпис на д-р Ив. Же­ков. Веднага след като предадох тази телеграма, връзката отново прекъсна и се възстанови чак след четири дни. Първата телеграма, която получих от Москва, беше от Георги Димитров, който съоб­щаваше, че разрешава погребението на г-н Дънов да стане на Изгрева. Като записах телеграмата, връзката отново прекъсна и цяла седмица не можа да се възстанови. Тези съвпадения ми направиха изключително впечатление.“
Млад човек се запознал с нашите идеи след за­минаването на Учителя. По това време се оженил, но жена му не се отнасяла добре към учението и заниманията му с него. Братът за дълго прекъснал връзката с Братството, за да не дразни жена си. Но вътре в себе си живял с тези идеи. Въпреки че не поддържал връзки с хората от Братството, жена му все го тормозела заради близостта му с учението. Една нощ тя сънува, че й се явява добре облечен стар човек с брада. Той я съветвал да не се отна­ся с мъжа си така, да бъде по-внимателна с него, защото е добър човек и е на прав път. Говорил й доста. На сутринта тя разказала съня на мъжа си. По описанието на възрастния човек, той веднага си помислил, че това е Учителя. Жената не познавала Учителя. Един ден излезли на разходка в боровата гора и братът я довел на Изгрева. Тя не знаела, че това е Изгрева. Като минавали покрай салона, бра­тът й предложил: „Я, да се отбием тук - има хора, които пеят и свирят, нека ги послушаме“. Влезли, тя видяла портрета на Учителя и възкликнала: „Ето, това е човекът, който дойде насън и ми гово­ри!” Оттогава тя изменила отношението си към идеите на Братството и към мъжа си.
Това се случило през 1957 или 1958 година. Една сестра от провицията боледувала от някакви рани по краката, дошла в София и останала в бол­ница на лечение. Там лежала дълго време, но не могли да й помогнат. Една нощ сънува, че Учителя идва при нея, а в същото време - че лекарите са се събрали на консулт около леглото й. Учителя ка­зал на един от тях: „Умийте раната с топла вода“. След това посочил един буркан с бял прах и казал: „Посипете раната с този прах“. После посочил дру­го шише - с черен прах - и рекъл: „Посипете сега раната с този прах“. В съня си сестрата видяла, че раната й оздравява. На сутринта лекарят дошъл на визитация, придружен от свои колеги. Спрели се при нея. Тя си спомнила за съня и решила да каже на лекарите какво е сънувала. Един от тях се поза­мислил и потвърдил:,Действително имаме такива прахове“ - и посочил етажерката. Измили раната с топла вода, посипали я с белия прах от шишето, а после и с черния. За две седмици раната постепенно заздравяла и сестрата напуснала болницата.
Сестра Кръстина Начо Петрова изпаднала в тежко душевно състояние. Имала редица проблеми и искала по някакъв начин да се посъветва с Учите­ля. Мислила си колко хубаво би било да го попита за болките си, но той вече си бил отишъл от този свят. Качила се на Изгрева и когато тръгнала по пътеката към голямата чешма, видяла насреща си Учителя. Изумена, тя приближила, поздравила го, но той изчезнал. Сестрата дълбоко се натъжила, че не може да го попита за това, което я смущавало. Отишла на гроба на Учителя и там се разплакала.
Изведнъж видяла Учителя до себе си, започнали разговор и той отговорил на всички въпроси, кои­то я вълнували.